Сърцето му бясно удари в гърдите, избухна сред страх и въртележка от неясни, напрегнати мисли. Искаше да скочи на крака, да грабне бластера и да стреля в чудовищното видение.

— Спокойно! — тихо и властно изрече мекият глас.

Мускулите му се отпуснаха. Сърцето отново биеше бавно и размерено.

— Ти спиш — каза гласът. — Разбираш ли? Спиш, спиш, спиш и това е само сън.

— Разбира се — съгласи се той, вкопчвайки се в спасителната мисъл. Не чуваше гласа си и това още веднъж го убеди, че сънува. Сега можеше без тревога да разгледа съществото сред клоните и с отвлечено, почти лениво любопитство разбра какво е то.

Сфинкс!

Сфинксът, митичното същество отпреди хилядолетия, оживяваше в съня му. Женска глава и женско тяло до кръста, тяло на лъвица надолу и огромни бели криле, които се разперваха все повече и повече, докато съществото леко се плъзна от клона, описа широка дъга из въздуха и се спусна в тревата край едва мъждукащите въглени на догорелия огън.

— Сън — глухо повтори Борис. — Само сън…

Крилете се събраха и бързо започнаха да се смаляват. След десетина секунди не бяха нищо повече от украшения над гърба на приклекналия по котешки сфинкс. Лунната светлина матово лъщеше по женското тяло. Тъмните изтеглени очи гледаха лежащия човек сериозно и замислено, в изпъкналите египетски устни се криеше едва забележима усмивка.

— Коя си ти? — безмълвно запита Борис. — Какво искаш?

Сфинксът повдигна лапа пред лицето си, бавно измъкна острите си нокти от възглавничките им, огледа ги и отново ги скри.

— Коя съм аз? Мислех, че знаеш. Хищница… — Усмивката се разшири, разкривайки равни и бели, удивително човешки зъби. — Искам да те разкъсам. Не забравяй, Борисе. Искам да те разкъсам — и рано или късно ще го сторя.

— Защо? — неволно изохка той.

— Защо ли? Виж, това е по-умен въпрос. Помисли, приятелю. Може и да си отговориш. Но бързай, бързай, докато още си жив, защото аз съм по дирите ти.