Но по пътя към пухените треви Рим-Тим-Тука мина край натежалите шушулки на дивия грах и откри, че е дошло време за събиране на реколтата. Чудесно, можеше да съчетае двете работи и да се върне в хралупата с нова постилка и солиден запас от семена.

Той ловко прегриза дръжките на най-ниските шушулки, разпука ги по ръба и започна да тъпче в устата си дребните кръгли семена. Бузите му се издуваха, натежаваха, ала животинчето продължаваше да ги пълни, докато усети, че едва може да държи главата си изправена.

В мига, когато правеше първата крачка към пухените треви, отгоре връхлетя нещо огромно и черно.

Жълтоклюн не се бе отказал от борбата. Кацнал пред вцепененото от уплаха животинче, той бавно въртеше глава, оглеждаше го ту с едното око, ту с другото и избираше къде е най-добре да удари с острата си човка. А Рим-Тим-Тука отчаяно се мъчеше да открие изход от положението. Би могъл да избяга, ако лапките му не бяха като залепнали за земята. Пък и с този товар в бузите…

Навярно това бе просто случайност, макар че по-късно Рим-Тим-Тука го смяташе за проява на съобразителност и мълниеносна реакция. Жълтоклюн тъкмо замахваше с човка, когато от устата на противника му излетя струя дребни, корави грахчета. „Кроак!“ — само това успя да произнесе птицата, преди да усети болезнения удар в окото и отново да се спаси с позорно бягство.

Няколко минути по-късно Рим-Тим-Тука се опомни достатъчно, за да продължи напред. Вече не беше толкова горд и през цялото време тихичко си мърмореше. Спор нямаше, днес се бе проявил като истински герой. Заслужаваше си да потърси някой от Дългопаметните и да му разкаже тая история. Обаче всичко си има граници. Докъде щеше да стигне, ако всеки ден разни неканени натрапници го карат да извършва подвизи и да нарушава нормалния ход на мирния си живот? Не, вече край на всякакви приключения! Само да събере достатъчно пух, веднага се връща, сменя постилката и ляга да спи до утре.