Пухените треви се извисиха пред него като огромен бледосив облак. И ето че пак…
Рим-Тим-Тука пробяга целия обратен път, без да спре нито веднъж. Покатери се по дървото, пъхна се в хралупата и се сви върху старата постилка. Нямаше да излиза, нищо нямаше да прави! Щеше да чака, докато свършат набезите на досадниците. Защото не можеше да нарече другояче освен досадник онова грамадно същество, за което смътно си спомняше от разказите на Дългопаметните и което нямаше никакво право да се настанява в най-хубавите му пухени треви.
Рим-Тим-Тука беше обиден на целия свят.
Събуди го едва доловимо шумолене. Някакво животинче бягаше през гъстите треви. Човекът надигна глава и опита да се огледа, но не видя нищо. Обгръщаше го плътна, топла и мека завивка. Той се протегна с удоволствие, после плъзна ръка по гърдите си и изненадано откри, че е гол. Къде се намираше? Защо беше тук? Не можеше да си припомни.
При опита да се изправи той се олюля и едва не падна отново по гръб. Нежната, пухкава материя, която го обгръщаше, не оказваше съпротивление и дори отдолу, пресована под тежестта на тялото му, не предлагаше сигурна опора. Той напрегна крака, внимателно се изправи и изведнъж главата му излезе на открито. За миг светлината на утрото го заслепи. Когато отново отвори очи, пред погледа му се разкри необикновена картина.
Намираше се в центъра на безформен бледосив облак, навярно особен вид храст. Още няколко подобни храста се полюшваха наблизо под лекия ветрец като безтегловни купчини сапунена пяна. Наоколо се издигаха дебелите, грапави стволове на вековни дървета, чиито корони се сливаха високо горе в полупрозрачен зелен свод. Земята беше покрита с плътен килим от трева, изпъстрен тук-там с ярките петна на ягодите и големя бели цветя, напомнящи лилии. Над чашките деловито кръжаха едри мъхнати насекоми, би казал пчели, ако не бяха размерите им — топчестите жълто-кафяви коремчета достигаха големината на орех.