Висеше, забил нокти в сухото дърво, преметнал десния си крак през клона, и виждаше как долу отчупеното парче изчезваше в мъглата, разперило вейки, сякаш за да потърси опора. Равновесието му бе несигурно. Нишката го дърпаше настрани. Залепнал за гладката, излъскана от ветровете опора, той предпазливо прибра ноктите на лявата ръкавица, отпусна ръка и освободи барабана. После бързо пропълзя напред. Клонът се разшири, сля се с друг, по-дебел. Вече беше в безопасност. И едва сега някъде далече долу се раздаде приглушеният трясък на строшено дърво.

Седя неподвижно, докато се отпуснаха мускулите му, разтърсвани от нервни тръпки. После освободи котвата, изтегли я и предпазливо продължи напред, към главния клон.

Малко по малко мъглата се разсейваше. Очертанията на Дървото изплуваха високо горе като сводове на титаничен храм — най-големия храм на живота в цялата Вселена. Храм, изпълнен със загадки, с красота и непонятна жестокост. Борис спря, обърна лице нагоре и за пръв път истински осъзна величието на това колосално растение. Грандиозно и безразлично, то го обграждаше отвсякъде — отгоре, отдолу, отстрани, изпълваше небето, засенчваше земята в радиус от много километри, впиваше мощни корени в гранита.

Това бе прекалено много. Той откъсна очи от короната и побягна през ниските храсти. Напред, по-далече от откритото пространство, към гъсталака от обикновени дървета, където отново щеше да се почувства в безопасност.

И в този миг го пресрещна сфинксът.

Мощното тяло с разперени бели криле изскочи измежду зеленината на по-горния клон и полетя в стръмно, неудържимо пике срещу тичащия човек. В мислите на Борис се мярна сцена от някакъв забравен документален филм — орел се спуска над вцепенен, притиснат към земята заек. Не бе усетил кога е спрял. Тялото му бе като вкаменено. Впил поглед в четирите протегнати напред лапи с разперени нокти, той стоеше неподвижно и усещаше само мъчително бавния ход на секундите.