После времето изведнъж избухна и сфинксът бе съвсем близо, но ръката на човека летеше още по-бързо, отметна капака на кобура, стисна заоблената дръжка на бластера и го измъкна навън. Оставаше само секунда. Ноктите се разпериха още повече. Пръстът легна на спусъка. Дулото се надигна.

Отново го спаси автоматизмът, превърнат от безконечните тренировки в негово второ аз. Цялото му внимание бе погълнато от лицето на сфинкса — невероятно красиво бяло лице с тънки извити вежди, бадемовидни черни очи и насмешливо изкривени изпъкнали устни. Но тялото му реагира с безпогрешен изстрел от бедро. Ослепителен огнен лъч излетя от дулото на бластера. Гореща вълна блъсна лицето на Борис и през притворените си клепки той зърна как едното крило на сфинкса се сгърчи и почерня. Въздухът се изпълни с остър дъх на озон и мирис на изгорели пера. Хищницата прелетя над човека, отмина ръба на клона и се изгуби нейде надолу.

Дълго стоя неподвижно, стиснал бластера в отпуснатата си ръка, и гледа натам, където бе изчезнал сфинксът. Кой знае защо си припомни, че древногръцката дума „сфинга“ е от женски род. За момент се замисли как е по-правилно да нарича преследвача си — „той“ или „тя“, и едва не се разсмя. Само това му липсваше в сегашното безнадеждно положение — да се занимава с граматически проблеми. Той или тя… Все едно, опиташе ли се отново да го нападне, щеше да срещне огъня на бластера.

Обърна се и тръгна към гората.

Този ден успя да се спусне само още три клона надолу. Времето беше мрачно, ниските сиви облаци постепенно се сляха в плътен похлупак. Запръска дъжд. Горите наоколо ставаха все по-мрачни — беше се отклонил към северната страна на Дървото, където преобладаваха високите иглолистни дървета. Малко след пладне пороят се засили дотолкова, че не можеше да различи нищо през гъстата завеса от водни струи.