Хищницата бавно приближи напред. Сянката под дървото я превърна в силует, в плътна статуя от черен мрамор. Тя протегна лапа към човека и той тревожно се отдръпна назад.

— Спокойно! — рязко изрече тя. — Колко пъти искаш да ти повтарям, че това е сън? А в съня не мога да ти сторя нищо друго, освен онова, което сам си направиш.

Борис затвори очи. Усещаше сред мириса на смола някакъв друг аромат, долитащ от тялото на сфинкса — като тежък, вълнуващ женски парфюм.

Лапата докосна кобура на бедрото му. Отвори очи и погледна надолу. С удивление видя, че лапата се е преобразила в изящна женска ръка с дълги пръсти, които ловко измъкнаха бластера, отвориха го и една по една изтърсиха енергийните капсули на земята, после върнаха оръжието на място.

„Не е сън, не е… — със слабо вълнение помисли космонавтът. — И снощи не беше сън… Отпечатъкът… Тя ме превръща в безпомощна плячка…“

Искаше да се надигне, да дръпне енергийните капсули от ръката й, но съзнанието му бавно тънеше в неудържима дрямка. Всичко наоколо се замъгляваше. Последното, което видя, беше стройният женски гръб. Хищницата, накуцвайки, се отдалечаваше през тревата, притиснала ръката към гърдите си.

Заспа.

Когато се събуди, изпод надвисналите клони долиташе мътна, сивкава зора. Наоколо царуваше влажна тишина, нарушавана само от глухото шушнене на падащите капки. Не валеше, просто мокрите дървета бавно отърсваха натегналите си корони.

Полежа отпуснат и отморен. Някъде на границата на съзнанието му плуваше споменът за някаква среща, за нещо важно и съдбоносно, но засега не искаше да мисли за него. Наблизо звучеше вече познат звук — животинчето потупваше с лапки по сухите иглички. След малко шумоленето затихна. Борис завъртя глава и видя зверчето, седнало край голяма купчина орехи. Щом забеляза погледа на човека, то посочи с лапка събраните провизии и без повече да му обръща внимание, започна да бели един от люспестите плодове.

Човекът се надигна, протегна ръка към орехите и изведнъж изохка. Беше си спомнил съня.