Погледът му се плъзна по крилото, в което бе стрелял през деня, но не откри никаква следа от изгаряне.

— Защо?… — неуверено запита той. — Защо е всичко това? Ако вие наистина сте разумни същества, ако имате общество, цивилизация… Защо не искате да разберете, че идваме като приятели?

Жената-сфинкс тихичко се разсмя.

— Аз ли да ти изброявам възможните причини? Религиозни догми… омраза към чужденците… несъвпадение между научното и социалното развитие на цивилизацията…

— Наивно! — рязко я прекъсна той. — Не ми повтаряй тия предположения, които нашите експерти с години са си изсмуквали от пръстите.

— Какво друго искаш? — вдигна рамене сфинксът. — Не забравяй, това е сън. А в съня аз не мога да ти предложа друго, освен онова, което сам мислиш.

И с тези думи времето сякаш забави своя ход. В съзнанието на Борис като приливна вълна се надигна някаква неясна мисъл — не, не мисъл, просто усещане за нещо, което би сложило всичко по местата. Игра… ритуал… Да, може би. Но игра с кого? Със собствените убеждения?

Изпитваше мъчителното чувство, че отговорът на загадката се крие някъде съвсем наблизо — прост, ясен и в същото време недосегаем. Сякаш беше достатъчно да промени начина си на мислене, за да разбере истината.

После приливът на мисълта отмина, оставяйки след себе си само безпомощно разочарование.

— Не се напрягай — съчувствено се усмихна женското лице. — И не ми вярвай прекалено много. Аз съм хищникът, нали така? Значи ми е позволено да те лъжа… както направиха другите, когато искаха да те убедят, че си срещнал приятелите си. Това е част от играта. Нощен приятел… и дневен враг. Утре аз отново ще те преследвам, а ти ще бягаш и ще се защитаваш. Така ще продължаваме, докато един от нас победи. Ти си опасен, Борисе… Опасен си с това страшно оръжие. То нарушава правилата.

— Не познавам други правила, освен едно — да се боря докрай.

— Да — съгласи се сфинксът. — Ти ще се бориш докрай. Но без бластер.