Първото, което го порази, бе чувството за подреденост. Гората растеше свободно и все пак всичко изглеждаше грижливо оформено, като в гигантски парк. Дърветата бяха почти еднакво високи, с изключение на отделни млади издънки. Храстите растяха нарядко — ако наистина можеше да нарече храсти тези пухени облаци или странните стъкленисти структури, натежали от сияйни кристални топки. Тревата също беше еднакво висока навсякъде, сякаш грижливо подрязана. Малък поток лъкатушеше сред дърветата, проблясвайки под редките слънчеви лъчи, долетели през пролуките между листата. Картината изглеждаше мирна, позната… и все пак човекът усещаше, че нещо не е наред.

Високо горе нещо зацвърча и за секунда между клоните се мярна някакво животно. Сетне листата отново го скриха, но тренираният поглед на мъжа запази мимолетния образ — неголямо същество с пухкава жълто-черна козина, широки ципести криле и дълга тънка опашка с червеникаво пискюлче накрая.

Човекът изтръпна и неволно сви рамене от нахлулата в гърдите му тревога. Защо му се струваше толкова непознато това животно? И тези храсти…

Като се олюляваше върху несигурната опора, той излезе от пухения облак. Прохладната трева приятно погали босите му крака. С няколко крачки човекът се приближи към потока, загреба шепа вода и жадно отпи. Водата беше студена и бистра — по дъното на потока имаше само чист пясък и обли бели камъчета. Наведе се още веднъж и внезапно там, където падаше сянката на тревите, от водното огледало го погледна бледо, измъчено лице с дълбоко хлътнали очи, с неравно прорасла черна четина по брадата и с дълъг червеникав белег, пресичащ косо челото.

Отскочи назад като ударен и тихият вик на ужас избълбука безпомощно в гърлото му. Бе познал лицето си, но не успя да си зададе нито един въпрос, защото в съзнанието му със страхотна сила избухна първият спомен.

Мрак.

Болка.

Притъпените чувства изведнъж се събуждат и цялото му тяло се сгърчва от изгарянето на непоносимо мъчение.