Подухаха върху гъстата, покрита с жълтички повърхност на бульона и започнаха да го пийват — Людмил, без да сърба, което му струваше големи, тромпетистки, може да се каже, усилия, Таня — също без да сърба, но без никакви усилия. Тъй въвеждаха хармонията в съвместния си живот — той с трудности, с непрекъснат контрол над себе си, тя — с вродена лекота.

— Днес — отмести купата Людмил — един келнер ни рече, че сме си смогнали на харчовете. После се отметна, призна си, че не е точно така, но в първия момент ни засегна. И мисля, си сега колко много дължа на теб, че не съм такъв човек.

— Какъв? — попита Таня, изненадана леко от думите му.

— Че не съм онзи, който си е смогнал на харчовете. Да речем, че не бях те срещнал по пътя си — какво? Жена, дете, добър доход, състоятелни нейни родители, материални проблеми — решени, лични — решени, служебни — решени, статус на надмощие — уреден.

— Искаш да кажеш — в очите на жената светна лоша светлинка, — че материално аз ти преча да си смогнеш на харчовете.

— Искам да кажа, че в стремежа си да бъда достоен за теб не съм стигнал до онова благополучие, което би ме ликвидирало като личност.

Тук Таня разбра, че харчовете са категория, и веднага се успокои. Не беше скандалджийка, не се ловеше за думата откъм обратната й, сенчеста страна.

— Категории, Людмиле, категории — това само рече съвсем примирително и тръгна към кухнята, отдето се носеше витлообразно ароматът на въртящо се върху грил пиле.

Людмил си сипа още една ракийка в медната, изписана с ориенталски орнаменти чашка, близна я и я отмести.

„Няма да пия повече“ — каза си, а после се сети пак там за онова, за харчовете, вдигна приятното за пипане капаче на шишето и върна ракийката обратно.