В ушите им закънтя безшумен гръм: първом центърът на езерото само, а постепенно цялата му акватория започна да почервенява, за миг вълните утихнаха, а сетне червена бразда тръгна към двамата и пред широко отворените им очи се въздигна хвърчаща рибка. Рибката трепкаше златна и безсловесна под слънцето, стискайки сребрист жезъл под мишница. След рибката се показа мустаката глава на едноок морж, туловището на моржа.

Те излязоха на сушата — моржът и рибката, — хванали жезъла в двата му края, и тръгнаха към тях тъй решително, че дори Христо се размърда, взе да отстъпва с достойнство, но назад.

Владай пък съвсем се обърка, тръгна към земноводните с очи, вперени точно в сребристия мост между тях, в жезъла им.

Кой знае как щеше да завърши контактът между тези няколко цивилизации върху езерния бряг, ако високо над главите на четиримата не се чу плясък на криле.

Преодолял зебристите очертания на билото, изоставил там последната струйка въздушно течение, леко помахвайки с червените си криле, под среден ъгъл на спускане четиридесет градуса, със ски „Пирин“ върху левия и десния си крак, право към езерото летеше Людмил, махаше гневно с щеките към пришълците, а доброжелателно към Владай и Христо.

Приводни се меко, но на голяма скорост — с няколко степа, християнки и разперване на крилете уби скоростта до не повече от три метра в секунда и когато щеше да потъне вече, тогава точно стигна до спасителния бряг.

Христо и Владай веднага се сгушиха под крилете му и моржът, май засегнат от това, свали маската си и всички тогава видяха, че това не е морж, а човек, човек и приятел, онзи — Данчо.

— Тъй ще е тя — каза Данчо, докато изнизваше пъстървата от острието на харпуна си. — Като Христос, който с двете риби… тъй ще е тя.

— А къде е другата? — делово попита Христо.

— Там е тя — тихо, шепнешком почти, отвърна Данчо, дискретно сочейки към езерото. — Там е тя, миличката. Ей сегичка аз нея, таковънка…