Людмил хвърли свойски поглед към небето, към небесното светило, което бе преминало зенита, Владай умножи наум предполагаемото време, за което бе уловена първата риба, по две, Христо надраска с нокът по въздуха формула за корекция (първата риба бе една от двете, нали, а втората щеше да е единствената), от тези безхитростни изчисления излезе, че дори ако нощта е достатъчно светла, преди шест сутринта втора риба няма да има.

— Е — рече със скрито тържество Владай, — май ще се наложи да седнем в ресторант, уви.

Обичаше Владай седенето в ресторанти.

— В хижичка някоя, в туристическа столова, по-скромно да е, по-уютно — подхвърли Христо.

— Като летях насам — каза Людмил, — хвърлих поглед към гънките на местността: най-близката хижичка е на три-четири часа оттук по въздушна линия.

— А ресторантът? — попита Владай.

— С ресторантите е по-добре.

— С рибата тогава какво да правим? — обади се Данчо.

Всички погледнаха към сребърното телце. Разбира се, искаше им се да я върнат обратно в езерото, но си личеше колко много е убита тази риба.

— Вземи я със себе си — великодушно разреши Владай, — нека ти помага.

— А ти? — попитаха Людмил. — С нас ли ще тръгнеш, или ще си летиш?

— Аа, пеш малко… Да се поразтъпча.

Той свали крилете си, сгъна ги, прибра ги в специална раница с цепки, през които се подаваха само острите червени върхове на делтапланера. Приличаше на Сатанаил при залез слънце с тези остри червени криле зад гърба си.

И тръгнаха: най-напред Людмил с крилете и върху ските „Пирин“, след него Владай със странното си име, с пурета в уста и с токи върху острите обувки, после се клатушкаше Данчо с рибка върху острието на харпуна си и с плавници, които оставяха странни петдесетина сантиметрови следи подире му. Малко встрани крачеше и Христо. В алпийския си екип и със затвореното си лице приличаше на землянин-пленник, водещ отряд от космически нашественици уж към ресторант, а всъщност готов като Иван Сусанин да ги натика завинаги в някоя туристическа столова.