Ателието беше наситено с гъстия аромат на рози и всеки лек полъх на летния ветрец сред дърветата в градината донасяше през отворената врата силния мирис на люляк или нежното благоухание на розовите цветчета на шипката.

От ъгъла на кожения диван, където се бе изтегнал и пушеше както обикновено безброй цигари, лорд Хенри Уотън виждаше единствено пищните, сладостно ухаещи, меденозлатисти цветчета на един ракитов храст, чиито трептящи клонки сякаш едва издържаха тежестта на тази огненоярка красота; от време на време пред дългите копринени завеси на огромния прозорец преминаваха причудливите сенки на прелитащите птици, създаваха за миг ефекта на японска живопис и неволно отправяха мисълта му към онези жълтолики художници от Токио, които се стремяха да изразят движението и устрема чрез едно неподвижно по своята същност изкуство. Монотонното жужене на пчелите, които се провираха през високата неокосена трева или с досадна упоритост кръжаха над покритите със златист прашец ресни на плъпналия из градината орлов нокът, сякаш правеше тишината още по-подтискаща. Неясният тътен на Лондон достигаше дотук като басови звуци на далечен орган.

В средата на стаята върху един отвесен статив бе прикрепен портрет в цял ръст на млад човек с необикновена красота, а пред статива, малко по-надалеч, стоеше и самият художник, Базил Холуърд, чието внезапно изчезване преди няколко години произведе такава сензация в обществото и даде повод за множество най-невероятни предположения.