Художникът гледаше нежния, красив образ, така изкусно пресъздаден от неговата четка, и на лицето му бавно се появи усмивка на задоволство. Но той изведнъж трепна, притвори очи и притисна с пръсти клепачите си, сякаш искаше да задържи в съзнанието си някакъв прекрасен сън, от който се страхуваше да не се събуди.

— Това е най-хубавата ти творба, Базил, най-хубавото нещо от всичко, което си рисувал досега — каза бавно лорд Хенри. — Непременно трябва да я изложиш идущата година в „Гроувнър“

— Не смятам да я излагам където и да било — отвърна Базил, като отметна назад глава по своя обичаен навик, заради който приятелите му го подиграваха още в Оксфорд. — Не, няма да я изложа никъде.

Лорд Хенри вдигна вежди и погледна учудено художника през прозрачните синкави кълба дим, които се издигаха от напоената му с опиум цигара и се виеха в причудливи спирали.

— Няма да я изложиш никъде? Но защо, скъпи ми приятелю? По какви причини? Колко странни хора сте вие художниците! Правите всичко възможно, за да си спечелите слава. А щом я спечелите, желаете сякаш да се отървете от нея. Каква глупост! Има едно-единствено по-лошо нещо на света от това да говорят много за теб и то е — да не говорят изобщо. Портрет като този ще те постави над всички млади художници в Англия, а старите ще изпълни със завист, ако старите хора са способни изобщо да изпитват някакви чувства.

— Знам, че ще ми се смееш — каза художникът, — но аз наистина не мога да го покажа на изложба. Вложил съм в него твърде много от себе си.

Лорд Хенри се протегна на дивана и се разсмя.

— Да, знаех си, че ще ми се изсмееш, но все пак това е самата истина.

— Твърде много от себе си! Честна дума, Базил, не допусках, че си толкова суетен. Не виждам никаква прилика между теб, с твоето грубо, набраздено лице и смолисто черните ти коси, и този млад Адонис, създаден сякаш от слонова кост и листа на роза.