— Ето и обратната страна на европейското благополучие. — наставнически каза Витя. — Нима голямо момиче в Русия ще се изплаши от стая на страха? Твърде спокойният им живот ги кара да се боят от всякакви глупости…

Лера се намръщи. Бащата на Виктор беше политик. Не много известен, но много патриотичен, винаги и навсякъде доказващ недостатъците на западната цивилизация. Впрочем, това не му попречи да изпрати сина си да учи в Единбургския университет.

И Виктор, който прекарваше десет месеца в годината извън родината си, упорито повтаряше татковите си речи. Такъв патриот в Русия трудно ще намериш. Понякога това разсмиваше Лера, понякога — малко я ядосваше.

За щастие, заключителната част свърши и започна бавна обиколка из „Шотландските подземия“. Под моста, близо до железопътната гара, в някакви унили бетонни помещения предприемчиви хора са оградили малки стаички. Поставили са слаби крушки, окачили са парцали и изкуствена паяжина. На стената са закачили портретите на маниаци и убийци, безчинствали в Единбург през дългата му история. И започнали да забавляват децата.

— Това е испански ботуш! — съобщаваше парцаливо момиче, техният гид в поредната стая. — Страшен уред за изтезания!

Децата виеха от възторг. Възрастните се споглеждаха сконфузено, сякаш са ги заварили да пускат сапунени мехури или да си играят с кукли. За да не скучаят, Лера и Виктор останаха най-отзад и се целуваха, докато екскурзоводите говореха. Те бяха заедно вече половин година. И двамата имаха необичайното усещане, че тази връзка ще се превърне в нещо по-особено.

— Сега ще минем през огледалният лабиринт! — съобщи екскурзоводът.

Колкото и да е странно, това се оказа наистина интересно. Лера винаги мислеше, че описанието на огледалните лабиринти, в които можеш да се загубиш и да се блъснеш в стъклото, са преувеличение. Как е възможно да не видиш къде има огледало и къде — проход?