Оказа се, че може. Оказа се, че дори е много лесно. Смеейки се, те се блъскаха в огледалните стени, размахваха ръце, разминаваха се с другите хора, които изведнъж станаха цяла тълпа. В един момент Виктор махна на някого с ръка, а когато все пак излязоха от лабиринта (вратата също бе коварно замаскирана като огледало), дълго се оглеждаше.

— Кого търсиш? — попита Лера.

— А, нищо. — Виктор се усмихна. — Глупости.

После имаше още няколко зали с мрачните атрибути на средновековните затвори, после — „Кървавата река“. Притихналите деца се настаниха в дълга метална лодка и тя бавно заплува по тъмната вода „към замъка с вампирите“. В тъмнината се чуваше зловещ смях и заплашителни гласове. Над главите им пляскаха невидими криле, шуртеше вода. Впечатлението се разваляше от това, че лодката преплува най-много пет метра — по-нататък илюзията за движение се създаваше от духащите в лицето вентилатори.

И все пак на Лера й стана тягостно. Беше я срам заради този страх, но й беше тягостно. Те седяха на последната скамейка, до тях нямаше никой, пред тях стенеха и хихикаха преструващите се на вампири актьори, зад тях…

Зад тях нямаше никой.

Но на нея непрекъснато й се струваше, че там има някой.

— Витя, страх ме е. — каза Лера и го хвана за ръката.

— Глупачето ми… — прошепна на ухото й Виктор. — Само не плачи, става ли?

— Добре. — съгласи се Лера.

— Ха-ха-ха! Наоколо са злите вампири! — подражавайки на интонацията на актьорите, каза Виктор. — Усещам как се прокрадват към мен!

Лера затвори очи и се вкопчи още по-силно в ръката му. Момчета! Всички те са момчета, дори да побелеят от старост! Защо му трябва да я плаши така?

— Ох! — съвсем спонтанно възкликна Виктор. И каза: — Някой… някой ме хапе по шията…

— Глупак! — сопна се Лера, без да отваря очи.

— Лерка, някой ми пие кръвта… — тъжно и обречено каза Виктор. — А мен дори не ме е страх… сякаш сънувам…