Сърцето ми трепна тревожно.

Виж, такива съвпадения са невъзможни.

Също като Леонид Прохоров, Егор е останал човек, не е станал Различен.

Да ме изгори Светлината, такива съвпадения няма!

— За къде летиш? — отново попитах аз, предизвиквайки у Егор нов взрив от смях. Сигурно е душата на компанията — смее се леко и заразително. — Не, ясно че в Лондон. Учиш ли там? Или на почивка?

— Да почиваш през лятото в Лондон? — Егор изсумтя. — Тогава защо не в Москва? Дали едните каменни джунгли, или другите — все едно… Отивам на фестивала.

— Единбургския ли? — попитах аз, знаейки отговора.

— Да. Нали завърших цирково училище.

— Какво? — Беше мой ред да опуля очи.

— Илюзионист съм. — усмихна се Егор.

Ето това е номер!

Между впрочем, отлична маскировка за Различен. Дори за неиницииран — все пак той има малки способности, превишаващи човешките. От фокусниците очакват чудеса. Те са лицензираните от човечеството магове и вълшебници.

— Супер! — искрено казах аз.

— Жалко, че си за Лондон. — въздъхна Егор. — Бих те поканил на представление.

И тук направих глупост. Казах:

— Не съм за Лондон, Егор. И аз отивам в Единбург.

Рядко можеш да видиш как радостта бързо напуска лицето, за да се смени с неприязън и дори с презрение.

— Ясно. За какво съм ви потрябвал пак?

— Егор, ти… — аз се запънах.

Ще ми стигне ли смелостта да кажа, че той няма нищо общо?

Не.

Защото аз самият не вярвам в това.

— Ясно. — повтори Егор. Обърна се отиде в средата на салона. Не ми оставаше нищо друго, освен да вляза в кабинката и да затворя вратата след себе си.

Миришеше на цигари. Независимо от всички забрани, пушачите винаги одимяват тоалетните кабинки. Погледнах в огледалото — посмачкано лице на недоспал човек. Нищо, че съм много повече и много по-малко от човек… Прииска ми се да тресна чело в огледалото, което и направих, шепнейки само с устни: „Идиот, идиот, идиот…“.