Та аз не съм го виждал от шест години!

Това се казва съвпадение!

— Антоне? — Той също беше стъписан.

— Какво правиш тук? — попитах аз.

— Летя. — глупаво отговори той.

Но аз не сбърках и зададох още по-идиотски въпрос:

— Къде?

— В Лондон. — каза Егор.

И изведнъж, сякаш осъзнавайки целият хумор на нашият диалог, се разсмяхме. Толкова леко и безгрижно, сякаш той никога не се е сърдил на Нощният Патрул, на Хесер, на мен, на всички Различни по света…

След секунда дружно се тупахме по раменете и мърморехме всякакви глупости като „Виж ти!“, „Скоро си спомних…“, „Не очаквах…“. Общо взето, точно както се полага при хора, преживяли заедно нещо значимо и не много приятно, скарали се, а после, от висотата на изминалите години, намиращи в спомените повече интересни моменти.

Но все пак не дотолкова близки, че да се прегърнат и да се просълзят от умиление при срещата.

Най-близките пътници ни оглеждаха, но с явна доброжелателност. Случайната среща на стари приятели в такова неочаквано място като самолет винаги предизвиква благоразположението на зрителите.

— Ти какво, нарочно ли дойде тук? — попита все пак Егор с нотка от бившата подозрителност.

— Какви ги дрънкаш? — възмутих се аз. — В командировка съм!

— Брей. — Той присви очи. — Още там ли работиш?

— Разбира се.

Вече никой не ни обръщаше внимание. А ние пристъпвахме смутено от крак на крак, не знаейки за какво още да говорим.

— Ти, виждам… не си преминал инициация? — неловко попитах аз.

Егор се напрегна за секунда, но отвърна с усмивка:

— Абе вървете всички…! Защо да я минавам? Сам знаеш… едва седмо ниво. Нищо добро не ме чака. Нито светло, нито тъмно. Затова ги отпратих всичките.