— Случило ли се е нещо с приятеля ви, мис? — Момчето беше съвсем младо, може би връстник на Лера.

— Да… не… не знам! — тя погледна служителя в очите, но и той беше разстроен. — Помогнете ми! Трябва да го извадим от лодката!

— Може би сърцето? — младежът се наведе, опита се да хване Виктор за раменете — и отдръпна ръцете си, сякаш се опари. — Какво е това? Що за глупави шеги? Светлина! Трябва ми светлина!

Той непрекъснато тръскаше ръцете си, от които падаха тежки тъмни капки. А Лера, вцепенена, гледаше неподвижното тяло на Виктор. Появи се светлина — ярка, бяла, изяждаща сенките, превръщаща страшният атракцион в декори на жалък фарс.

Впрочем, фарсът свърши заедно с атракциона. На шията на Виктор зееха две отворени рани с раздрани краища. От раните слабо, точно като последните капки кетчуп от преобърната бутилка, течеше кръв. Редките, излизащи на тласъци капки, изглеждаха още по-страшни заради дълбочината на раните. Точно над артерията… сякаш две остриета… или два остри зъба…

И тогава Лера закрещя. Тънко и страшно, затваряйки очи, махайки с ръце във въздуха пред себе си, сякаш бе малко момиченце, пред очите на което самосвал е размазал по асфалта любимото й котенце.

В края на краищата във всяка жена, дори и най-възрастната, живее едно малко изплашено момиченце.

ПЪРВА ГЛАВА

— Как успях да направя това? — попита Хесер. — И защо ти не успя да го направиш?

Ние стояхме сред безкрайна сива равнина. Погледът не фиксираше ярки цветове в общата картина, но само да се вгледаш в някоя песъчинка, тя блясваше: златно, червено, синьо, зелено. Небето над главите ни беше бяло с розово, сякаш реката от мляко я бяха смесили с бреговете от конфитюр, а на всичкото отгоре са я плиснали в небето.

Освен това духаше вятър и беше студено. Винаги ми е студено на четвъртия слой на Сумрака, но това е индивидуална реакция. На Хесер, обратно, му беше горещо: лицето му се зачерви, а по челото му се стичаха капчици пот.