— Не ми достига Сила. — казах аз.

Лицето на Хесер съвсем почервеня.

— Неправилен отговор! Ти си Висш маг. Това стана случайно, но ти си Висш. Защо Висшите магове още ги наричат и магове извън категориите?

— Защото разликата в Силата им е толкова незначителна, че не може да бъде изчислена и е невъзможно да се определи кой е по-силен и по-слаб… — промърморих аз. — Борис Игнатиевич, разбирам това. Но не ми достига Сила. Не мога да премина в петия слой.

Хесер погледна под краката си. Подритна с върха на обувката си малко пясък във въздуха. Направи крачка напред — и изчезна.

Това какво, съвет ли беше?

Метнах малко пясък пред себе си. Прекрачих напред, опитвайки се уловя сянката си.

Сянка нямаше.

Нищо не се промени.

Продължавах да стоя на четвъртият слой. И ставаше все по-студено — парата от устата ми вече не се отдалечаваше като бяло облаче, а се сипеше по земята като остри игли. Обърнах се — това винаги е по-просто от психологичен аспект, да търсиш изхода зад себе си, — направих крачка и излязох на трето ниво на Сумрака. В безцветния лабиринт на изронените от времето каменни плочи, над които сивееше ниското застинало небе.

Още една крачка. Вторият слой на Сумрака. Каменният лабиринт се покри от преплетени клони…

И още една. Първият слой. Вече няма камък. Вече има стени и прозорци. Познатите стени на московският офис на Нощният Патрул — в сумрачният им облик.

С последно усилие се измъкнах от Сумрака в реалният свят. Направо в кабинета на Хесер.

Естествено, шефът вече седеше зад бюрото си. А аз, олюлявайки се, стоях пред него.

Ама как, как би могъл да ме изпревари? Нали той отиде в петия слой, а аз започнах да излизам от Сумрака!

— Когато видях, че няма да успееш, — каза Хесер, без дори да ме поглежда, — излязох директно от Сумрака.