— Господи. За какво говорим?

— Как за какво? — прошепна Весалиъс. — Помощ.

Усмихна се.

— Как да те измъкна оттук?

Весалиъс се разсмя.

— Чакай да изброя всички начини.

— Не е време за шеги, по дяволите!

Джералд Весалиъс преглътна.

— Имаш странно… чувство… — пауза — за хумор. Шшт!

Замръзнахме. Скърцане на врата. Стъпки.

— Да извикам ли ченгетата?

— Не. — Пауза. Лицето му се смръщи. — Действието, драмата печели!

— Действие?

— Прави каквото ти казвам или всичко е загубено.

Наведох се по-близко и той зашепна трескаво.

Шепот, шепот, шепот.

— Схвана ли? Ще опиташ ли?

— Ще опитам! — рекох. — Ох, мамка му, мамка му, мамка му!

Стъпки в коридора. Стори ми се, че някой извика.

Сграбчих телефона. Набрах номер.

Изтичах през френския прозорец, заобиколих къщата и излязох на пътеката отпред.

Зави сирена, после втора, трета.

Цели три екипа пожарникари и парамедици се изсипаха на пътеката, тъй като нямаха какво друго да правят толкова късно през нощта. Девет души се разтичаха, за да прогонят отегчението.

— Блеър! — извиках. — Аз съм! По дяволите, заключил съм се отвън! Заобиколете! Човек умира. След мен!

Затичах се. Облечените в черно парамедици се втурнаха след мен.

Отворихме широко френския прозорец. Посочих към Весалиъс.

— Изкарайте го! — извиках. — Болница „Бротман“. По-бързо!

Положиха Джералд на носилка и се хвърлиха навън.

Зад мен Блеър закрещя истерично.

Джералд Весалиъс го чу и размаха радостно ръка.

— Тада-а, туду-у, довиждане, сбогом, прощавай! — извика, докато тичахме с него към очакващата ни линейка.

Джералд избухна в смях.

— Млади човече?

— Джералд?

— Обичаш ли ме?

— Да, Джералд.

— Но не искаш да ме притежаваш?

— Не, Джералд.