— Невъзможно!

— Напротив, напротив!

Почувствах ужасяващ порив да се разсмея, но се сдържах.

— Искаш да кажеш… — извиках.

— По-тихо — Джералд вече бе овладял гласа си. — Ще те чуе и ще те… изхвърли!

— Джералд, това е незаконно — извиках тихо.

— Законно — прошепна той и преглътна с мъка. — Ще стане законно, ще стане новина, сензация!

— Боже мой!

— Да, Боже!

— Но защо?

— Не му пука! — каза Джералд. — Слава! Смята, че колкото повече иска да се ожени за мен, толкова повече слава и известност ще му дам.

— Но все пак защо, Джералд?

— Иска да ме притежава. Напълно. Само… — изпъшка — за… себе си.

— Господи! — възкликнах. — Познавам бракове, в които мъжът притежава напълно жената или жената притежава мъжа.

— Да — рече Джералд. — Точно това иска! Обича, но това е лудост.

Вцепени се, затвори очи и каза с немощен глас, който се надигаше и спадаше:

— Иска да притежава ума ми.

— Не може!

— Ще опита, ще опита. Иска да бъде най-великият философ на света.

— Ненормалник!

— Да! Иска да пише, да пътува, да изнася лекции, иска да е мен. Мисли, че ако ме притежава, ще може да заеме моето място.

Шум. Затаихме дъх.

— Лудост — прошепнах. — Исусе!

— Исус — изсумтя Джералд — няма нищо… общо… с това.

И се изсмя изненадващо.

— Но все пак!

— Шшшт — предупреди ме Весалиъс.

— Откакто започна да работи за теб ли е такъв?

— Предполагам. Но преди не беше толкова зле.

— Значи е било добре.

— До… — пауза — бре.

— Но…

— С годините започна да става по-ал… ал… алчен.

— За парите ти?

— Не. — Насмешлива усмивка. — За ума ми.

— Иска да открадне това?

Джералд пое дъх през зъби, издиша.

— Представи си!

— Та ти си единствен по рода си!

— Ка… ка… кажи го на него!

— Кучи син!

— Не. Ревнив, завистлив, ненаситен, възхищаващ се, отчасти чудовище, не, вече изцяло чудовище — извика той в миг на просветление.