Примката изведнъж се освободи и той политна назад. Пусна тръбата, вкопчи се в улука, но в този момент стълбата се плъзна странично към камфоровото дърво, от което ръцете му загубиха захвата си. Той се заби сред клоните, изкрещя, закачи крака си за някаква тръба на канализацията, откъсна я, удари се в един клон и се вкопчи в него, висейки на четиринайсет фута от земята. Изтегли се на мускули на клона, целият треперейки, и се вслуша в блъскането на врати из дома и виковете на хора. Леля Наоми изпищя повторно. Котките се спасяваха по покривите, алармирайки съседите. Кучетата завиха.

Тръбата и стълбата лежаха на земята. Брашненият чувал се бе заплел сред клонаците. Ако се наложеше, можеше да се качи отново на покрива и да изпълзи до другата страна, за да се спусне по канализационните тръби в задния двор. Те, разбира се, вече щяха да са разбрали, че не си е в леглото, но можеше да им каже, че се е хвърлил да преследва мародера. Щеше да им обясни, че го е изгонил, и дори — защо не? — го е ударил с камък. Този крадец повече нямаше да се гъбарка наоколо след подобно посрещане. Леля Наоми едва ли бе разбрала откъде бе дошла заплахата. Рязкото запалване на лампата едва ли й беше позволило да види добре. Нямаше да го задраска от завещанието си. Щеше дори да му благодари за онова, което бе направил. Щеше…

Някаква светлина освети дървото. На тревата под краката му се събираха хора: жена му, мисис Гъмидж, Пениман. Всички бяха излезли. Разбира се и съседът — старият Кен-или-Ед, както го наричаше жена му. Боже, колко дебел изглеждаше без риза — полугол и интересуващ се от всичко, което не му беше работа. Под лунната светлина приличаше на цефалопод. Плешивото му теме блестеше от пот.