Там долу цареше тишина. След малко се разнесе не съвсем уверения глас на Роуз:

— Ти ли си това, Ендрю? Какво правиш на дървото, миличък?

— Случи се нещо странно. Изненадан съм, че не сте чули нищо. Не можех да заспя, понеже ми беше топло, затова слязох и излязох на верандата…

— Какво си направил? — извика жена му, слагайки ръка на ухото си. — Защо не слезеш? Не те чуваме. И защо си изнесъл стълбата?

— Не съм аз! — извика той в отговор. — Крадецът… — но в този миг леля Наоми провря глава през прозореца и очите й бяха свити като две петцентови монети. Тя отвори уста и го посочи с пръст, сигнализирайки на другите под дървото.

— Отивам при нея — обяви мисис Гъмидж и се отправи към дома.

Ендрю винаги бе мразил тази фраза — „отивам при нея“. Подлудяваше и при по-нормални обстоятелства, а сега най-вече. Мисис Гъмидж имаше цял набор от подобни фрази в запас. Тя винаги беше „налице“ или се „грижеше за неразположените“, или „оказваше помощ“, или „се опитваше да бъде полезна“. Той видя главата й да се скрива под горния ръб на входната врата. Поне си плащаше наема навреме… благодарение парите на леля Наоми. Но леля Наоми държеше тези пари като дамоклев меч над главата й, точно както правеше и с всички останали, и Ендрю знаеше колко омразна е тази ситуация за мисис Гъмидж — тя буквално я разяждаше отвътре. Но мисис Гъмидж беше лукава и не го показваше. Жена му не можеше да прозре истината за ситуацията. За Роуз мисис Гъмидж бе светица — готова по всяко време да се качи с чай на тавана или да играе скрабъл

„Разбира се, че я оставя да спечели — беше заявил веднъж Ендрю. — Защото я съжалява.“

Роуз обаче не мислеше така. Тя каза, че обяснението е в щедростта на леля Наоми — естествената склонност да се раздава. Но не беше така. Ендрю бе сигурен, че става дума за нещо много по-неприятно. Той мислеше, че в известен смисъл си заслужава леля Наоми да си отиде заедно с парите. Те някак щяха да се оправят. Трябваше да издържат само някакви две седмици, докато започнат да пристигат туристите и той ремонтира заведението така, че да работи и ресторантът. Пътят за тях след това щеше да бъде чист и ясен.