— Сигурна съм, че е така — съгласи се Роуз дипломатично, после се извини и каза „Не се бави“ на скрития в клоните на дървото Ендрю. „И не се захващай с него самичък! Просто извикай. Ние сме достатъчно, за да ти помогнем, затова забрави за всякакъв глупашки героизъм.“ Ендрю почувства прилив на нежност след думите й. Беше прозряла всичко, сякаш той бе от стъкло. Знаеше, че е така. Не бе успял да я подведе, но за момента не искаше да повдига въпрос.

Заслужаваше по-добър съпруг от него. Той реши да обърне нова страница в живота им. От утре. Може би щеше да започне с боядисването на гаража. Наистина имаше нужда. Мисълта за това го вкисна. Е, все щеше да направи нещо. Проследи с поглед Роуз, която мина по стъпките на Пениман и затвори входната врата зад себе си. Озовал се сам на ливадата, Кен-или-Ед тръгна да се прибира и за последен път погледна примижал нагоре към върха на дървото, сякаш все още не напълно убеден, че там има някой. В този миг се затръшна и прозорецът на леля Наоми и Ендрю най-сетне остана самичък под процеждащата се през листата лунна светлина, скрит в короната на дървото, заслушан в плахото чуруликане на нощните птици и едва доловимото плискане на вълните.

Семейството на Ендрю бе дошло тук от Айова. Всички бяха холандци със забележителни фамилни имена. Роднините му бяха дузини: лели, чичовци и братовчеди, както и всякакви други, родствените връзки с които така и не му бяха обяснени докрай.

Същото се отнасяше и за фамилията на Роуз с тази разлика, че те бяха холандци с примес на шотландска кръв. Двамата с Роуз бяха израснали в Елтън и се бяха оженили по любов. След това дойдоха фермите, царевицата и непрекъснатото преместване в посока на Колорадо и Калифорния.