Дочуваше през отворения прозорец хъркането на леля Наоми. Всъщност то се чуваше по цялата улица. Тъкмо това можеше да го издаде — не евентуалният шум, който би предизвикал, не драскането на стълбата по стряхата, а неочакваното спиране на хъркането — ако тя се събудеше и го видеше да надзърта през прозореца. Съседите щяха да се изправят в леглата си, чудейки се какво се е случило. Щяха да се запитат дали нещо не им се е причуло. Щеше да бъде също както по време на земетресение, когато човек не осъзнава подземния тътен, скърцането на гредите и стона на стените, докато не спрат.

Само преди час бе лежал в леглото до жена си в спалнята на втория етаж, вслушвайки се в хъркането на леля Наоми, проникващо през пода. Вбесяваше го — хъркането и мяукането на котките й. Не му позволяваше да заспи. Беше обръщал, мачкал и изтезавал възглавницата си, наблюдавайки фосфоресциращите стрелки на стенния часовник, които бавно пълзяха към утрото. Закле се, че когато стане полунощ, ще направи нещо. Отдавна бе превалило полунощ.

Беше останал да лежи, осъзнавайки, че старицата ще проспи цялата нощ като новородена. Щеше да се събуди сутринта към пет, горда, че е станала толкова рано, и въпреки това оплаквайки се. Щеше да каже, че не е могла да мигне, че ишиасът й, синузитът й, и това, и онова не са й дали мира. Щеше да поиска чай с мляко. Леглото й щеше да бъде покрито с котки, а задушливият въздух в стаята й щеше да вони на мазила, кутии с боклуци и стари дрехи. И всичко това заедно щеше да мирише на… на какво? Думите бяха бедни да го изразят. Не, думите просто не можеха да го изразят — те щяха по-скоро да се разбунтуват и да се превърнат в неразбираем брътвеж.