В отговор на крясъците й от вратите на всички къщи и колиби наизскачаха хора. Мъже, жени и деца забързаха към нас, за да установят причината за тези викове.

Дадох знак на Халеф да престане и той се подчини. Нощният пазач беше получил десет-дванайсет силни удара. Той пусна тоягата, извади сабята си от ножницата и потърквайки с лявата ръка гърба си, извика:

— Човече! Какво си позволяваш! Да те скъся ли още с една глава? Ще настроя срещу теб цялата община и ще ги накарам да те разкъсат!

Халеф усмихнато му кимна. Искаше да му отговори нещо, но не успя, защото един мъж от тълпата си проби път до нас и нахално ме попита:

— Какво става тук? Кои сте вие?

Явно пред мен стоеше високопоставеният господин управител, затова го попитах:

— А ти пък кой си?

— Кехаята на това село. Кой ви дава право да посягате на гавазина ми?

— Неговото поведение ни даде това право.

— Как така?

— Помолих го за информация, а той отказа да ми я даде. Искаше да му плащам за всеки отговор.

— Той може да продава отговорите си за колкото си пожелае.

— А аз мога да му плащам колкото реша. Сега той си получи възнаграждението предварително и ще трябва да ми отговори.

— Нищо няма да кажа! — извика пазачът.

— Той няма да отговаря — потвърди кехаята. — Нападнали сте мой слуга. Незабавно ме последвайте! Ще разследвам случая и ще си получите наказанието!

Тогава дребният хаджия му показа камшика и попита:

— Ефенди, да дам ли на кехаята на Букьой да опита тази хубава хипопотамова кожа?

— Не сега, може би по-късно — отговорих му аз.

— Какво каза, куче, ще заповядаш да ме бият с камшик? — извика кехаята.

— Може би да — отговорих аз спокойно. — Ти си кехая на това село, но не знаеш, кой съм и какъв съм.

Той не отговори. Изглежда, въпросът ми го беше заварил неподготвен. Аз продължих: