— Казваш, че този човек е твой гавазин?

— Да, така е.

— Не, не е вярно. Къде е роден?

— Тук.

— Така ли? Кой го постави под твоето командване? Той е жител на това село, а ти си го превърнал в свой слуга, но не е полицай. Погледни тези трима конници, носещи униформата на султана! Ти имаш един нощен пазач, а аз трима истински гавази. Разбираш ли, че за разлика от теб съм съвсем друг човек?

За да придаде тежест на думите ми, Халеф така размаха ръце пред лицето му, че от страх другият отстъпи назад. По физиономиите на останалите видях, че бяха започнали да ме смятат за някой високопоставен господар.

— Отговаряй! — заповядах аз.

— Господарю, кажи първо кой си! — помоли той. Тогава Халеф го сряза:

— Човече! Червей! Как се осмеляваш да искаш от такъв господар да ти казва кой е? Но ще се смиля и ще ти кажа, че стоиш пред великия и благороден хаджи ефенди Кара Бен Немзи, Аллах да му даде още много хиляди лета, без да броим зимите! Надявам се, че си чувал за него!

— Не, никога! — уверяваше изплашеният човек.

— Какво? Никога ли? — крещеше му дребосъкът. — Може и трябва да попритисна мозъка ти, докато се сети каквото трябва. Помисли!

— Да, чувал съм за него! — призна кехаята, изплашен до смърт.

— И само веднъж ли?

— Не, много, много пъти!

— Имаш късмет, кехая! Иначе щях да те арестувам и да те изпратя в Стамбул, за да те удавят в Босфора! Сега чуй какво има да ти казва този издигнат ефенди и емир!

Като каза това, той дръпна коня си назад. Очите му като че ли все още ядосано блестяха, но по устните му трептеше нещо издайническо. Доблестният хаджия полагаше всички усилия да не избухне в смях.

Всички очи бяха насочени сега към моята уста. Казах на кехаята с успокоителен тон:

— Не съм дошъл, за да ви сторя зло, но съм свикнал на въпросите ми да се отговаря послушно и незабавно. Този човек отказа да ми даде сведения доброволно. Изнудваше ме за пари. Затова наредих да го накажат. Само от него зависи дали няма да получи и бастонада! — Докато се обръщах към пазача, кехаята припряно му правеше знаци и прошепна: