
— За Бога, отговаряй бързо!
Нощният пазач на поданиците на падишаха така се вцепени, сякаш пред него стоеше самият господар на правоверните.
— Питай, ефенди! — каза той.
— Беше ли на пост през последната нощ? — попитах го аз.
— Да.
— Колко време?
— От вечерта до сутринта.
— Идвали ли са в селото чужди хора?
— Не.
— Не са ли минавали оттук трима непознати ездачи?
— Не.
Преди да ми отговори, той хвърли въпросителен поглед към кехаята и макар че не можех да наблюдавам лицето му, вече бях видял достатъчно, затова не повярвах на отговора, който получих. Казах със строг тон:
— Лъжеш!
— Истината казвам, господарю!
В този момент внезапно се обърнах към кехаята и видях как той предупредително слага показалеца пред устните си. Първо беше прошепнал на пазача да отговаря бързо, а сега го караше да мълчи. Естествено това правеше впечатление. Попитах пазача:
— И ти не си разговарял с нито един чужд човек?
— Не.
— Добре! Кехая, къде е жилището ти?
— Онази къща, ей там — отговори запитаният.
— Ти и бекджията ще ме придружите дотам. Само двамата. Трябва да говоря с вас.
Без да се оглеждам дали тръгват след мен, тръгнах напред към посочената ми къща и влязох през вратата.
Беше построена изцяло по български маниер и се състоеше от една-единствена стая, която обаче явно беше разделена на няколко части посредством изплетени от върбови клони прегради. В преддверието видях нещо като стол и седнах.
Двамата мъже не посмяха да ми се противопоставят. Те влязоха непосредствено след мен. През дупката в стената, служеща за прозорец, забелязах, че вън се събираха обитателите на селището, но все пак на подобаващо разстояние от спътниците ми.
