— Какво да правим, ефенди?

— Дай ми веднага шейсет конници и няколко фенера и до два часа тук, в Шейх Ади, ще имаш оръдията и обслугата им.

— Пленени?

— Пленени!

— Господарю, давам ти сто конници!

— Е, добре, дай ми осемдесет и им кажи, че ги чакам долу край реката. Отдалечих се и при конете срещнах Халеф и Селек.

— Какво ще предприеме Али бей? — попита Халеф.

— Нищо. Ние сами ще направим каквото е необходимо.

— Кое, сихди? Смееш се! Познавам лицето ти. Ние ли ще докараме оръдията?

— О да, искам обаче да ги пленя, без да се пролее кръв, и затова ще взема осемдесет конници със себе си.

Отправихме се към изхода на долината, където не след дълго осемдесетте души пристигнаха.

Изпратих Селек с десетина мъже напред, а с останалите ги следвах на разстояние. Стигнахме до хълма, където Селек вече ни чакаше, без да сме забелязали врага, и слязохме от конете. Най-напред поставих няколко души на пост — те трябваше да се грижат за сигурността ни. Други десет оставих при конете и им заповядах, да не напускат мястото без мое указание. Ние останалите се запромъквахме към горичката. На известно разстояние от нея се спряхме и аз се отправих напред сам. Както преди и сега безпрепятствено се озовах при дървото, зад което се бях укривал. Турците лежаха в отделни групички и бъбреха. Надявах се, че са заспали. Военната бдителност и очакването на предстоящата битка ги държаха будни. Заедно с подофицерите преброих петдесет и четири души. Върнах се обратно при моите хора.

— Идете и докарайте конете си! — казах на Халеф и Селек.

— Ще яздите в дъга и ще се появите от другата страна на горичката. Ще ви задържат. Казвате, че сте се заблудили и че сте тръгнали за тържеството в Шейх Ади. Така ще привлечете вниманието на османлиите върху себе си. Другото е наша работа. Вървете!

Останалите придружвачи разделих на две дълги редици, тъй като възнамерявах да заградя горичката от три страни. Дадох нужните наставления, след което легнахме и запълзяхме напред.