— Оръдията ни са добри — изръмжа капитанът.

— Много добри — изчурулика лейтенантът.

— Ще стреляме, ще пометем всичко.

— Всичко! — прозвуча ехото.

— Ще вземем плячка.

— Голяма плячка!

— Ще бъдем храбри.

— Много храбри!

— Ще ни повишат.

— Много, извънредно много!

— Тогава да запушим персийски тютюн.

— Не, тютюн от Шираз!

— Да пием арабско кафе.

— Не, мока кафе!

— Всички джесиди трябва да умрат.

— Всички!

— Злодеи!

— Подлеци!

— Нечестивци, безсрамници!

— Кучешки синове!

— Ще ги убием.

— Още утре сутрин.

— Естествено, това се подразбира.

Бях чул и видял достатъчно. Затова се измъкнах назад, отначало бавно и предпазливо, после — по-бързо. Дори се изправих, на което Халеф доста се учуди, като ме видя.

— Кои са, сихди?

— Артилеристи. Ела, нямаме време за губене!

— Прави ли ще ходим?

— Да

Скоро стигнахме до конете си, възседнахме ги и потеглихме обратно. Пътя до Шейх Ади изминахме много по-бързо. Там заварихме предишното оживление.

Научих, че Али бей е при светилището, и го намерих с мир шейх хана във вътрешния двор. Той ме пресрещна, изпълнен с очакване, и ме придружи до хана.

— Какво видя? — попита Али бей.

— Оръдия.

— Охо! — възкликна той уплашен. — Колко?

— Четири малки планински оръдия. Шейх Ади трябва да бъде разрушен. Докато пехотинците от Баадри и Калони нападат, артилерията ще се развихри долу при реката. Планът не е лош, защото оттам може да се обстрелва цялата долина. Трябвало е само да докарат оръдията незабелязано до възвишението. Това са и направили. Послужили са си с мулета, с чиято помощ могат само за час да ги пренесат от лагера си до Шейх Ади.