— Пленници? Какво сме направили?

— Вие сте синове на дявола. Ще ви бием, докато баща ви избяга от вас. Слизайте от конете!

Капитанът посегна към тях и двамата мъже бяха буквално смъкнати от конете.

— Дайте си оръжията!

Знаех, че Халеф никога не би го сторил, дори и при сегашните обстоятелства. Той погледна изпитателно към огъня, а аз повдигнах глава дотолкова, че Хаджията да ме забележи. Сега дребосъкът знаеше, че е в безопасност. От тихото шумолене зад мен разбрах — нашите бяха обкръжили лагера.

— Оръжията ни? — попита Халеф. — Чуй, юзбаши, позволи ни да ти кажем нещо.

— Какво?

— Това можем да кажем само на теб и на мюлязъма.

— Не искам да ви слушам!

— Но то е важно, много важно.

— За какво се отнася?

— Чуй!

Халеф му прошепна няколко думи на ухото, след което капитанът отстъпи крачка назад и го огледа едва ли не почтително. По-късно разбрах, че хитрият Халеф му е прошепнал: «Отнася се до кесията ви!»

— Истина ли е? — попита офицерът.

— Истина е!

— Ще мълчиш ли?

— Като гроб!

— Закълни се!

— Как да се закълна?

— В Аллах и в брадата на — не, нали сте джесиди. Тогава

се закълни в дявола, на който се молите!

— Е, добре! Дяволът знае, че после няма да кажа на никого.

— Но той ще те разкъса, ако не кажеш истината. Ела, мюлязъм! Вие двамата, също елате!

Четиримата мъже пристъпиха към огъня. Едва сега можех да доловя ясно всяка тяхна дума.

— И така, говори! — заповяда капитанът.

— Пусни ни! Ние ще ти платим!

— Имате ли пари?

— Имаме.

— Не знаете ли, че те вече ми принадлежат? Всичко, което имате, е наше.

— Няма да ги намериш. Поклонниците на дявола знаят как да направят парите си невидими.