— Аллах е всезнаещ.

— Но ти не си Аллах.

— Не мога да ви освободя. Ще ни издадете.

— Ще ви издадем? Защо мислиш така?

— Не виждате ли, че сме тук, защото сме предприели военен поход?

— Няма да те издадем!

— Но нали искате да отидете в Шейх Ади?

— Не може ли?

— Не!

— Тогава ни прати, където смяташ за добре.

— Ще отидете ли в Баавейза и ще стоите ли там два дни?

— Разбира се.

— Колко ще платите за свободата си?

— Колко искаш?

— Петнайсет хиляди пиастри за всеки.

— Прощавай, юзбаши, това е твърде малко!

Капитанът погледна дребния Хаджи Халеф слисано.

— Какво искаш да кажеш, човече?

— Искам да кажа, че всеки един от нас струва повече от петнайсет хиляди пиастри. Позволи ни да ти дадем петдесет хиляди.

— Да не си луд?

— Или сто хиляди.

Фурнаджията-юзбаши изпухтя безпомощно, той погледна към мършавото лице на лейтенанта и запита:

— Мюлязъм, какво ще кажеш?

Лейтенантът бе зяпнал и откровено си призна:

— Нищо, съвсем нищо.

— И аз нищо! Тези хора сигурно са страшно богати. След това дебелият се обърна отново към Халеф:

— Къде са парите?

— Трябва ли да го знаеш?

— Да.

— С нас има човек, който ще плати. Ти обаче не можеш да го видиш.

— Аллах да ни е на помощ! Ти говориш за дявола?

— Да дойде ли?

— Не, не! Аз не съм джесид, не зная как да разговарям с него. От ужас бих се строполил мъртъв.

— Няма да се строполиш, защото шейтанът ще ти се появи в човешки образ. А, ето го и него!

Бях се изправил зад дървото и с два скока се озовах пред офицерите. Те се отдръпнаха уплашени — единият надясно, а другият — наляво. Но тъй като, изглежда, не им се видях така страшен, се спряха, гледайки ме безмълвно.