— Какво ще правите с нас сега? — попита угрижено юзбашията.

— Зависи изцяло от поведението ви. Може да ви убият, но може и да ви пощадят, ако сте покорни.

— Какво трябва да правим?

— Най-напред да ми кажете истината!

— Питай!

— Идват ли още войски след вас?

— Не.

— Сами ли сте?

— Да.

— Тогава миралай Омар Амед е един напълно неспособен човек. В Шейх Ади няколко хиляди души са въоръжени, а той е изпратил по-малко от шейсет мъже с четири топа срещу тях. Трябваше да ви даде поне сто души пехотинци за прикритие. Сигурно си е мислил, че джесидите се ловят като мухите. Какви заповеди получихте?

— Трябваше незабелязано да закараме оръдията до реката.

— И после?

— После да вървим нагоре покрай нея и да се спрем на половин час път от Шейх Ади.

— По-нататък?

— Там трябваше да чакаме, докато полковникът ни прати вестоносец. След това трябваше да напреднем до долината и обстрелваме джесидите.

— Може да напреднете. Дори ще отидете и по-далеч, а не само до входа на долината. Със стрелбата обаче ще се заемат други.

Тъй като всичко беше свършило, като истински фаталисти, турците се примириха със съдбата си. Те се събраха в група и бяха обградени от джесидите. Оръдията, натоварени на мулетата, ни следваха под охрана. Ние отидохме при конете си и ги възседнахме.

На половин час път от долината на Шейх Ади оставих оръдията, пазени от двадесет души. Направих го, защото исках да изпратя човек до миралая.

Още на входа на долината срещнахме голяма тълпа. Слухът за малката ни експедиция се бе разпространил сред поклонниците. Бяха се събрали, за да научат резултата колкото се може по-бързо. Поради това и всяка стрелба в долината беше преустановена. Навред цареше дълбока тишина. Искаха да чуят изстрелите, ако между нас и турците се стигнеше до истинска битка. Първият, който ме посрещна, беше Али бей.