— Най-сетне идваш — извика той с видимо облекчение. После угрижено продължи: — Но без оръдията! И някои от хората липсват?

— Всички ще дойдат и никой не е ранен.

— Къде са?

— С Халеф и Селек при оръдията, които оставих зад нас. Защо?

— Юзбашията, който командва малкия отряд, ми каза, че миралаят ще изпрати вестоносец до мястото, където са оръдията. След това е трябвало да напреднат и обстрелват Шейх Ади. Имаш ли хора, които умеят да си служат с оръдията?

— Достатъчно.

— Тогава ги изпрати там. Те трябва да сменят дрехите си с тези на топчиите, да пленят вестоносеца и веднага да ни предупредят с изстрел. Това ще бъде сигурен знак, че врагът е близо, и ще го накара да нападне прибързано. Какво ще правиш с пленниците?

— Ще ги заведа на сигурно място и ще ги охранявам.

— В долината Идис?

— Не. Никой, който не е от нашите, не може да види това място. Но има една тясна котловина, в която пленниците могат да бъдат охранявани само от няколко души. Ела!

В дома на бея ме очакваше богата вечеря. Прислужваше ми жена му. Той самият не присъстваше, защото трябваше да наглежда преобличането на пленниците, които после бяха отведени. Онези, които получиха униформите, бяха обучени топчии и скоро се отправиха към оръдията.

Звездите започнаха да бледнеят, когато Али бей дойде при мен.

— Готов ли си да потеглиш, ефенди?

— Накъде?

— Към долината Идис.

— Позволи ми да остана тук.

— Искаш да участваш в боя?

— Не.

— Или само да се присъединиш към нас, за да видиш дали сме храбри?

— Няма да се присъединя към вас, а ще остана тук, в Шейх Ади.

— Какво си намислил, ефенди? Ще те убият.

— Няма! Намирам се под закрилата на падишаха и на мютесарифа.