Беше време да отида с Али бей да се нахраня. По-късно при мен дойде и нашият башибозук.

— Ефенди, трябва да ти кажа нещо.

— Какво?

— Заплашва ни голяма опасност.

— Каква?

— Не зная, но тези поклонници на дявола ме гледат от половин час с очи, всяващи ужас. Като че ли искат да ме убият.

Понеже бюлюк емини носеше униформата си, можех лесно да си обясня поведението на застрашените от турците джесиди. Но бях убеден, че на Ифра няма да му се случи нищо.

— Лошо — казах все пак. — Ако те убият, кой ще се грижи за опашката на магарето ти?

— Ефенди, поклонниците на дявола ще заколят и магарето! Не забеляза ли, че вече убиха повечето бикове и овце?

— Магарето ти е в безопасност, ти също. Нали сте едно цяло — няма да ви разделят.

— Това е добре. Страхувах се, докато те нямаше. Ще заминеш ли пак?

— Ще остана. На теб обаче заповядвам да стоиш тук, в къщата, и да не отиваш при джесидите, иначе не бих могъл да те закрилям.

Храбрецът Ифра, който ми бе даден от мютесарифа, за да ме защитава, си тръгна почти успокоен. Но и от друго място дойде предупреждение. Търсеше ме Халеф.

— Сихди, знаеш ли, че ще има битка?

— Битка ли! С кого?

— Между османлиите и хората на дявола.

— Е, нали чу това, което говорихме сутринта в Баадри?

— Нищо не съм чул, защото приказвахте на турски, а тези тук го говорят така, че трудно мога да ги разбера. Но видях, че се събраха много хора и после всички мъже прегледаха оръжието си. След това отведоха животните и отнесоха нещата си и когато отидох горе на площадката при шейх Мохамед, той бе зает да изважда старите куршуми от пищовите си и да ги заменя с нови. Това не са ли достатъчно доказателства, че ни грози опасност?