— Имаш право, Халеф. Утре на зазоряване турците от Баадри и тези от Калони ще нападнат джесидите.

— Колко са турците?

— Хиляда и петстотин души.

— Много от тях ще загинат, защото планът им е издаден. На кого ще помагаш, сихди, на турците или на джесидите?

— Аз изобщо няма да воювам.

— Няма ли? — попита разочаровано храбрият дребосък. — И аз ли не бива да се бия?

— На кого искаш да помогнеш?

— На джесидите.

— На тях ли, Халеф? На тях, за които смяташе, че ще те лишат от рая.

— О, сихди, аз не ги познавах. Сега обаче ги обичам.

— Но те са неверници!

— Не помагаше ли самият ти винаги на онези, които бяха прави, без да питаш дали вярват в Аллах или в друг Бог?

Моят доблестен Халеф искаше да ме направи мюсюлманин и за моя радост забелязах, че неговата закостеняла правоверност е разколебана.

— Ще останеш при мен — отсякох аз.

— Докато другите се бият и показват храбростта си?!

— Може би и за нас ще се открие случай да проявим още по-голяма смелост.

— Значи оставам при теб. И бюлюк емини ли?

— Също и Ифра.

Качих се на площадката при Мохамед Емин.

— Хамдулиллях (слава на Бога), че идваш! — каза шейхът.

— Защо си останал тук, горе?

— Никой не биваше да ме види и да ме познае, защото може да ме издаде. Какво ново научи?

Разказах всичко на шейха. Когато свърших, той посочи оръжията, които беше поставил пред себе си.

— Ние ще посрещнем турците.

— Няма да имаш нужда от оръжието.

— Така ли? Не трябва ли да защитавам себе си и своите приятели?

— Джесидите са достатъчно силни. Или искаш отново да попаднеш в ръцете на турците, от които едва се отърва. Да получиш куршум или удар с нож, та да чезне синът ти по-дълго като пленник в Амадие.

— Ефенди, ти говориш като умен, но не и храбър човек.