— О, шейх, ти знаеш, че никой враг не може да ме уплаши. Не страхът говори в мен. Али бей иска да стоим настрана от битката. Всъщност той мисли, че до битка може и да не се стигне. И аз съм на същото мнение.

— Смяташ, че турците ще се предадат без съпротива?

— Ще ги избием, ако не го сторят.

— Офицерите на османлиите пет пари не струват, но войниците им са храбри. Те ще щурмуват височините и ще се измъкнат.

— Хиляда и петстотин срещу може би пет хиляди души?

— Ако им се удаде да обкръжат турците.

— Ще им се удаде.

— Тогава трябва ли да отидем с жените в долината Идис?

— Ти — да.

— А ти?

— Ще остана тук.

— Аллах керим! Защо? Може да загинеш!

— Не вярвам. Аз съм под закрилата на падишаха. Притежавам препоръките на мютесарифа Шекиб Халил паша и с мен е бюлюк емини, чието присъствие е достатъчно, за да ме закриля.

— Но какво ще правиш тук?

— Ще предотвратя бедата, ако е възможно.

— Знае ли Али бей за това?

— Не.

— Или мир шейх ханът?

— И той не. И двамата ще научат, когато трябва. Наистина положих доста усилия, за да убедя шейха да одобри плановете ми. Накрая ми се удаде.

— Съдбата на човек е предопределена в книгата на живота — каза той. — Не искам да те отклоня от намеренията ти, но ще остана при теб!

— Ти? Не съм съгласен.

— Защо не?

— Турците не бива да те намерят.

— Също и теб.

— Вече ти обясних, че не ме заплашва опасност. Но ако те познаят, теб те очаква друга участ.

— И краят на човека е предопределен в книгата на живота. Ако ми е писано да умра, ще умра и тогава е все едно дали ще бъде тук или в Амадие.

— Вървиш към пропастта, но защо трябва да повлечеш и мен? Струваше ми се, че само така ще надвия твърдоглавието му.

— Теб? Как така? — попита Мохамед Емин.