— Но днес не можем да правим почивка в голямата жега както обикновено — възразих аз, — трябва да яздим, докато падне нощта, иначе няма да настигнем онези двамата.

— Който много бърза, бавно стига, сихди, защото — Аллах акбар

Намирахме се пред един стръмен склон на долината и видяхме долу под нас, на разстояние около четвърт час езда, двама души да седят до една локва, в която се беше задържала малко вода. Конете им гризяха изсъхналите, бодливи мимози, растящи наблизо.

— А, ето ги!

— Да, сихди, това са убийците! И на тях им е станало прекалено горещо и са решили да изчакат да мине големият пек.

— Или са спрели, за да си разделят плячката. Назад, Халеф, назад, да не ни забележат! Ще напуснем долината и ще пояздим малко на запад, все едно, че идваме от Шот Рхарса.

— Защо, сихди?

— Двамата не бива да се досетят, че сме намерили трупа на убития.

Конете ни се изкачиха по брега на Уади и поехме направо на запад към пустинята. След това направихме завой и пак стигнахме до мястото, където се намираха двамата. Убийците не можеха да забележат появата ни, защото седяха ниско в долината, но сигурно щяха да ни чуят, като се приближим достатъчно до тях!

И наистина, щом доближихме ръба на падината, двамата вече се бяха изправили и държаха оръжията си готови за стрелба. Дадох вид, че съм също толкова изненадан, колкото и те, тъй неочаквано да срещна хора тук, в самотата на пустинята, но не сметнах за необходимо да посягам към карабината си.

— Ес селям алейкюм! — извиках към тях, спирайки коня си.

— Бе’алейкюм ес селям!

— Ние сме мирни ездачи.

— Откъде идвате?

— От запад.

— И накъде отивате?

— Към Седада.

— От кое племе сте?

Аз посочих Халеф:

— Този тук е от равнината Адмар, а аз съм от Бени Сачха. А вие кои сте?

— Ние сме от прочутото племе уеляд хамалек.