— Уеляд хамалек са добри ездачи и храбри воини. А откъде идвате?

— От Гафса.

— Значи много път сте изминали. Накъде отивате?

— Към Бир

Това, че идваха от Гафса и отиваха към Бир Сауди, беше лъжа, но се престорих, че вярвам на думите им, и продължих да питам:

— Ще ни позволите ли да си починем при вас?

— Ще останем тук до сутринта — гласеше отговорът, като всъщност не отговаряше на въпроса ми нито с «да», нито с «не».

— И ние възнамеряваме да отдъхнем тук до разсъмване — обясних аз. — Има достатъчно вода за всички, а и за конете ни. Може ли да останем при вас?

— Пустинята е на всички. Мархаба, добре си дошъл при нас!

Въпреки утвърдителния отговор не беше трудно да се забележи, че оставането ни тук им е неприятно. Ние обаче не обърнахме внимание на това, спуснахме се с конете си по склона, а като стигнахме до водата, слязохме от седлата и безгрижно седнахме.

Лицата на двамата, които сега можех да разгледам спокойно, в никакъв случай не будеха доверие. По-възрастният, с когото бях разговарял, беше дълъг и сух. Бурнусът му висеше като на бостанско плашило. Изпод мръсното покривало на главата му гледаха страшно две малки, пронизващи очи. Около тесните, безкръвни устни се опитваше да загатне присъствието си рядка брада. Острата му брадичка показваше странна склонност да стърчи нагоре, а носът — да, този нос живо ми напомняше за лешоядите, които неотдавна бях прогонил от трупа на убития. Това не беше нос на орел или сокол, а наистина имаше формата на човка на лешояд.

Другият беше млад, необикновено красив мъж. Но страстите бяха замъглили погледа му, изхабили нервите му, а челото и страните му рано се бяха покрили с бръчки. Невъзможно беше човек да му се довери.

По-възрастният говореше арабски с акцент, който можеше да се чуе по бреговете на Ефрат, а за по-младия предполагах, че въобще не е азиатец, а европеец. Стоящите наблизо коне бяха лоши и видимо преуморени.