Уади Тарфауи свършва в Шот Рхарса. Така че за да стигнем на изток до Седада, трябваше да я напуснем. След около час се натъкнахме на водещите от запад на изток следи от два коня.

— Е, Халеф, познаваш ли тази асаар

— Наистина, ти имаше право, сихди! Негодниците яздят към Седада.

Слязох и разгледах отпечатъците.

— Минали са оттук преди около половин час. Трябва да яздим по-бавно, иначе ще забележат, че ги следим.

Склоновете на Джебел Тарфауи постепенно се спускаха към равнината, а щом слънцето залезе и след известно време луната изгря, видяхме, че Седада е долу пред нас.

— Ще продължим ли? — попита Халеф.

— Не. Ще спим под маслиновите дървета, там до склона на планината.

Отклонихме се малко от посоката си и намерихме под маслиновите дървета прекрасно място за нощен лагер. Тъй като и двамата бяхме привикнали с воя на чакалите, джавкането на фенеките

— Защо негодниците не са се спуснали долу? — попита Халеф.

— За да не ги видят. Преследваните убийци трябва да бъдат предпазливи — обясних му аз.

— Но къде отиват тогава?

— Сигурно в Крие, за да минат през Шот ал Джерид. Ще напуснат Алжир и тогава ще бъдат, така да се каже, в безопасност.

— Но сега сме в Тунис. Границата минава от Бир ал Кхала до Бир Сауди през Шот Рхарса.

— За хора като тях това не е достатъчно. Обзалагам се, че ще продължат през Фесан към оазисите на Куфре, защото чак там ще са на сигурно място.

— Но те и тук са в безопасност, ако имат буюрулду

— Това едва ли би могло много да им помогне пред някой консул или полицейски чиновник.

— Мислиш ли? Никого не бих посъветвал да върши прегрешения пред могъщия гьолгеда падишанюн.