
— Кой ти каза?
— Очите ми.
— Аллах да благослови очите ти, с които гледаше стъпките в пясъка. Но като теб може да постъпи само един неверник. Аз обаче ще те накарам да приемеш правата вяра, можеш да бъдеш сигурен, щеш или не щеш.
— Тогава ще се нарека хаджия, без да съм бил в Мека.
— Сихди… Нали ми обеща повече да не споменаваш за това.
— Докато не се откажеш да сменяш вярата ми.
— Ти си господарят — изпъшка дребосъкът — и трябва да се примиря с това. Но кажи, какво ще правим сега?
— Най-напред трябва да се погрижим за сигурността си. Тук лесно бихме могли да бъдем улучени от куршуми. Трябва да се уверим дали двамата негодници наистина са си тръгнали.
Изкачих се до ръба на клисурата и наистина видях, че двамата ездачи бяха на доста голямо разстояние от нас и се отдалечаваха в югозападна посока. Халеф ме беше последвал.
— Натам отиват — каза той. — Това е посоката към Бир Сауди.
— Като се отдалечат достатъчно, ще свърнат на изток.
— Ако направят това, пак ще се натъкнат на нас.
— Негодниците си мислят, че ще тръгнем чак утре сутринта, и се надяват да спечелят голяма преднина.
— Ти само гадаеш и пак няма да познаеш.
— Мислиш ли? А като бяхме там горе, не ти ли казах, че един от конете им куца?
— Да, каза, а и аз се убедих, когато си тръгнаха.
— Така че и сега ще позная, като твърдя, че убийците ще свърнат към Седада.
— Тогава защо не ги последваме веднага?
— Дори бихме могли да ги изпреварим, ако тръгнем по прекия път, но тогава те може да се натъкнат на нашите следи и ще се пазят от повторна среща с нас.
— Сигурно имаш право — призна той. — Хайде да се върнем до водата и да си починем, докато стане време за тръгване.
Отново се спуснахме долу. Протегнах се върху одеялото си, преметнах края на тюрбана през лицето си като воал и затворих очи, но не за да спя, а за да помисля над това наше приключение. Но кой би могъл дълго време да размишлява върху сами по себе си неясни неща в ужасния зной на Сахара? Задрямал съм против волята си и сигурно бях спал повече от два часа, когато се събудих. Тръгнахме.
