— А здравината достатъчна ли е?

— Не мога да ти кажа точно. Тя непрекъснато се променя.

— Тогава ще сляза, за да разпределя тежестта.

— Не прави това, ефенди! Конят ти ще се ориентира много по-добре от теб.

Тук господар и учител беше водачът. Послушах го и останах върху седлото. Но и до днес тръпки ме побиват, като си спомня за това, което преживяхме през следващите десет минути. При такива обстоятелства тези десет минути се превръщат във вечност.

Бяхме стигнали до терен, където се редуваха равнина и възвишения. Вярно, че вълнообразните височини се състояха, от здрава, издръжлива сол, но пък равнинните места представляваха гъста, кашообразна маса, в която имаше само отделни тесни ивици, по които хората и животните можеха да вървят само при условие, че внимават изключително много, но бяха изложени на голяма опасност. Въпреки че седях върху седлото, зелената вода често стигаше до коленете ми, а проходимите места трябваше да се търсят предварително под водата. Най-лошото беше обаче, че водачът, а след това и животните трябваше да проверяват тези места, преди да се осмелят да тръгнат по тях с цялата си тежест, но опората под краката ни беше толкова несигурна и измамна, че човек не биваше да спира нито за миг, ако не искаше да потъне. Беше ужасно!

Стигнахме до едно място, което ни предлагаше горе-долу сигурна, почти двайсет метра дълга и около двайсет и пет сантиметра широка пътека.

— Ефенди, внимавай! Сега сме в ръцете на смъртта — извика водачът.

Садек се обърна с лице на изток и започна да чете на висок глас свещената Фатиха, първата сура на Корана:

— В името на всемилостивия Господ. Хвала и слава на Бога, на господаря на света, на Всемилостивия, който ще ни съди в деня на Страшния съд! Ние ще ти служим и искаме да те помолим да ни преведеш по верния път, по този, по който ще се радваш на милосърдието си, а не по…