Върнахме се в колибата, почивахме до обяд, а после се запасихме с необходимите провизии и поехме по опасния път.

Зимно време съм изминавал дълги разстояния със снегоходки върху непознати реки и съм очаквал всеки момент да пропадна в леда, но никога не съм изпитвал усещането, което ме обзе, щом стъпих върху коварното солено блато. Това бе нещо като чувството, изпитвано от въжеиграча, несигурен дали въжето, върху което е стъпил, е закрепено както трябва. Вместо лед — сол. Това беше необичайното. Странният звук, цветът, формата на този солен пласт — всичко ми изглеждаше много по-чуждо, отколкото сигурно ми се искаше да го чувствам. Проверявах всяка стъпка и търсех белези за здравината на пласта. На места той беше толкова твърд и гладък, че биха могли да се използват кънки, след това обаче отново ставаше мръсен и рохкав, подобно на топящ се сняг, и не беше в състояние да издържи и най-малкия товар.

Едва след като попривикнах към необичайните условия, отново се качих на коня, за да се доверя на водача и на инстинкта на моето животно. Изглежда, дребният жребец не минаваше за първи път през такова място. Той весело стъпваше, когато се чувстваше сигурен, а там, където увереността му беше разколебана, показваше похвално предпочитание към най-добрите места на пътеката, чиято ширина обикновено бе само една стъпка. Тогава прилепяше уши към главата си, подушваше земята, пръхтеше несигурно или замислено, а понякога предпазливостта му стигаше дотам, че пробваше съмнителното място с няколко удара на предното си копито.

Отпред крачеше водачът, аз го следвах, а след мен яздеше Халеф. Пътят до такава степен беше погълнал вниманието ни, че почти не разговаряхме. Вече повече от три часа бяхме вървели така, когато Садек се обърна към мен.

— Внимавай, ефенди, сега приближаваме най-опасното място по целия път. Пътеката често минава през дълбока вода и става толкова тясна, колкото да сложиш върху нея една до друга двете си длани.