— Защо? — попита учуден дребосъкът.

— Защото Пророкът казва: «Гласът на жената е като песен на бюлбюл

— Чел съм го.

Спътникът ми сведе глава. Бях го победил с думите на собствения му Пророк. Тогава той каза вече малко по-неуверено:

— И въпреки това не е ли хубаво нашето блаженство? Не е необходимо да гледаш хуриите!

— Оставам си християнин!

— Не е чак толкова трудно да се каже: «Ла иляха илялах ве Мохамед расул Аллах.»

— А трудно ли е да се помолиш: «Я абууна иледси фиис семацати ята — каддесо’смока»?

Халеф ядосано ме погледна.

— Много добре знам, че Иса Бен Мариям, когото вие наричате Исус, ви е научил на тази молитва. Наричате я «Отче наш». Ти непрекъснато се опитваш да ме спечелиш за твоята вяра, но не си мисли, че можеш да ме превърнеш в изменник на Таухиид, на вярата на Аллах!

— Тогава не се опитвай да ме отклоняваш от моята вяра, както аз не те отклонявам от твоята! — отвърнах аз.

Вече много пъти се бях опитвал да отвръщам на опитите му да Ме спечели за вярата си, като от своя страна правех същото. И въпреки че се бях уверил в безплодността на подобни усилия, все пак това беше единственият начин да го накарам да млъкне.

Този метод помогна и сега.

Той измърмори нещо под носа си и после изръмжа:

— И все пак ще приемеш правата вяра, щеш или не щеш! Щом съм си наумил нещо, ще го направя, защото аз съм Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Аббас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах!

— Значи ти си син на Абул Аббас, сина на Дауд ал Госарах?

— Да.

— И двамата са били пилигрими според предписанията на вашата вяра?

— Да.

— И ти ли си хаджия?

— Да.

— Значи и тримата сте били в Мека и сте видели свещената Кааба?

— Дауд ал Госарах не е.

— Аха! И въпреки това го наричаш хаджия?

— Да, защото е бил такъв. Дядо ми живееше до Джебел Шур Шум и като младеж е тръгнал на поклонение. Пристигнал благополучно през ал Джуф