— Какво намери там? — попита Халеф.

— Този човек не е ибн араб

— А какъв?

— Французин.

— Французин, християнин? Откъде разбра?

— Когато някой християнин се жени, младоженците си разменят по един пръстен без камък, на който обикновено се изписват името и денят, в който е сключен бракът.

— И това такъв пръстен ли е?

— Да.

— А откъде разбра, че мъртвецът е бил французин? Със същия успех той би могъл да бъде ингилиз

— Написаното тук е на френски.

— Но той все пак би могъл да е от друг народ. Не мислиш ли, сихди, че пръстенът може да е намерен или откраднат?

— Да, така е. Но я виж ризата, която мъртвият носи! Тя е европейска.

— Кой го е убил?

— Двамата му спътници. Не виждаш ли, че земята наоколо е разровена от борбата. Не забелязваш ли, че…

Спрях насред изречението. Изправих се, за да огледам земята, и недалеч от мястото, където лежеше мъртвият, започваше широка кървава следа, която се губеше между скалите. Тръгнах по нея с готово за стрелба оръжие, тъй като убийците можеше да са някъде наблизо. Но не бях изминал голямо разстояние, когато един лешояд излетя нагоре със силно пляскане на крилете, а на мястото, откъдето той се вдигна, видях една камила. Тя беше мъртва; в гърдите й зееше дълбока рана. Халеф плесна с ръце.

— Сива хеджин

Ясно беше, че моят спътник съжалява за великолепното ездитно животно повече, отколкото за французина. Като истински син на пустинята, за когото и най-дребният предмет може да бъде скъпоценен, той се наведе и претърси седлото на камилата. Не намери нищо. Дисагите бяха празни.

— Убийците вече са взели всичко, сихди. Дано цяла вечност се пържат в ада. Нищо, абсолютно нищо не са оставили освен камилата и хартиите там в пясъка.

Думите привлякоха вниманието ми и недалеч от нас забелязах няколко смачкани на топка, явно хвърлени като ненужни листове хартия.