— Засега знам, че тримата ездачи са минали оттук преди около четири часа.

— Пукната пара не струва твоята мъдрост! Вие, хората от Билад ар-Рум

Казвайки това, «хаджията» направи физиономия, по която можеше да се прочете най-дълбоко състрадание, но аз предпочетох мълчаливо да продължа пътя си.

Вървяхме по следите почти цял час, докато неволно спряхме конете си там, където долината изведнъж правеше завой и ние трябваше да кривнем по него. Видяхме три лешояда, които клечаха зад една дюна недалеч от нас и като ни съзряха, излетяха с дрезгав крясък.

— Ел бюдш

— Вероятно са намерили умряло животно — отвърнах аз, яздейки след него.

Дребосъкът пришпори бързо коня си напред, така че аз изостанах. Едва бе стигнал до дюните, когато рязко дръпна юздите и нададе вик на ужас:

— Машаллах!

Халеф имаше право. Наистина беше човек и лешоядите бяха направили зловещия си пир с неговия труп. Бързо скочих от коня и коленичих до него. Дрехите му бяха разкъсани от ноктите на птиците. Но нещастникът беше умрял съвсем скоро, както установих, като го докоснах.

— Аллах керим! (Господ е милостив!) Сихди, този човек от естествена смърт ли е умрял? — попита Халеф.

— Не. Не виждаш ли раната на врата му и дупката на тила? Бил е убит.

— Аллах да погуби човека, който е направил това! А може би мъртвият е загинал в почтена борба?

— Какво наричаш ти почтена борба? Сигурно е жертва на кърваво отмъщение. Хайде да претърсим дрехите му!

Халеф ми помогна. Не намерихме абсолютно нищо, докато погледът ми не попадна върху ръката на убития. На нея забелязах обикновен златен пръстен с формата на нашите венчални халки и го извадих. От вътрешната страна ясно беше изписано ситно, но четливо: ЕП 15 юли 1830 г.