— Бих ли могъл да знам при кого?

— Защо не? Аз съм чужденец, а вече знам.

— Значи си всезнаещ.

— Не, но съм се научил да мисля. Подобни престъпници се крият при също толкова лоши хора. А кой е най-лошият човек в Остромджа?

— Да не би да имаш предвид мюбарека?

— Позна.

— При него ли са? Грешиш.

— В никакъв случай. Ако искаш да хванеш крадците, трябва да идеш горе при развалините.

Той погледна към мюбарека и другият отвърна на погледа му. Струваше ми се, че двамата се разбраха за нещо.

— Ходенето дотам ще е напразно, ефенди — твърдеше съдията.

— Убеден съм в обратното и ти казвам, че ще намерим не само крадците, но и откраднатите предмети. Затова настоявам да ме последваш със заптиетата си.

— В тази тъмница?

— Страхуваш ли се?

— Не, но хора като тях са опасни. Ако наистина са горе, ще се защитават. По-добре да изчакаме до утре.

— Дотогава биха могли да изчезнат. Не, тръгваме сега! Погрижи се да потеглим възможно най-бързо и заповядай да вземат фенери!

— Ще вземем ли мюбарека с нас?

— Да. Той ще ни води.

— Тогава ми позволи да се погрижа за осветлението. Съдията влезе в къщата. Но тъй като подозирах, че коджабашията със сигурност е свързан с мюбарека, и през ум не ми минаваше да го оставям сам дори и за миг. Затова махнах на Омар да се приближи.

— Омар, върви след коджабашията и не го изпускай от погледа си! Погрижи се да не може с никого да говори насаме и да не предприеме нещо, с което би могъл да попречи на плановете ми.

Омар се отправи към вратата, през която беше изчезнал съдията. Много от присъстващите също се разпръснаха, предполагам, за да вземат фенери или нещо подобно и да ни придружат. Досега Ибарек бе слушал, без да каже нито дума, но ето че ме попита:

— Ефенди, наистина ли вярваш, че ще хванем тримата негодници и ще получа обратно вещите си?