— Когато Ибарек е бил ограбен, той дошъл при теб да се оплаче. Ти какво направи, за да изпълниш дълга си?

— Всичко възможно.

— Така ли? И какво беше то?

— Наредих на Селим да помисли какво трябва да се направи.

— На другите заптиета не си казал нищо за случая.

— Не, защото беше излишно. Нищо нямаше да могат да открият.

— Значи заптиетата ти са големи глупаци, щом предварително знаеш, че няма да успеят. Деянието е извършено тук. Защо тогава си възложил задачата на Селим, който отскоро е на работа при теб?

— Защото е най-умен.

— Мисля, че причината е друга.

— Каква друга причина бих могъл да имам, ефенди?

— Един добър служител вдига на крак всичко живо, за да открие извършителя на подобно престъпление. Но ти си го премълчал, а на единствения, на когото си го казал, си дал цяла седмица време да размишлява по случая. Изглежда, си искал крадците да избягат.

— Ефенди, как може да предположиш подобно нещо?

— Мнението ми се определя от поведението ти. Първото нещо, което трябваше да направиш, беше да накараш да потърсят престъпниците тук, в Остромджа.

— Но те са заминали за Дойран!

— Само много пристрастен човек може да повярва на подобно нещо. Никой крадец не би казал накъде тръгва. Като стар съдия би трябвало да знаеш поне това. А какво ще стане, ако разкрия, че си приятел на тези разбойници?

От изумление главата му започна страшно да се клатушка.

— Не знам какво да кажа, ефенди! — извика той.

— По-добре не казвай нищо, защото мнението ми няма да се промени. Ако беше се заел със случая, както повелява дългът ти, крадците отдавна щяха да са открити.

— Мислиш ли, че те доброволно ще дойдат да се предадат?

— Не, но смятам, че са тук, в Остромджа.

— Невъзможно! В нито един хан не са отсядали трима конници.

— И през ум не би им минало да се показват близо до мястото на престъплението. Скрили са се.