— Също не.

— А тъкмо те твърдят, че добре те познават.

— Не е вярно.

— И днес не си им съобщавал за пристигането ми?

— Това е лъжа!

— А че ще се погрижиш да бъда затворен и после щяхте да дойдете и да ме убиете?

Той не отговори веднага. Не защото му се струваше толкова невероятно, че знам всичко. Изглежда, у него се прокрадваше предчувствието, че тази вечер няма да намери всичко така, както го е оставил. Чувах го как преглъща, сякаш нещо бе заседнало на гърлото му. После отвърна:

— Ефенди, не разбирам какво говориш и какво искаш от мен. Не съм чувал назованите от теб имена и нямам нищо общо с хората, за които говориш.

— Тогава сигурно не знаеш също, че трябваше да дойдат двама братя и да ви съобщят, че съм убит в Мелник?

— О, Аллах, и представа нямам за подобно нещо!

— Ти си толкова неведущ, че незнанието ти ме кара да се смиля над теб и поради това ще ти покажа колко опасни хора има край теб. Ела!

Хванах лицемера за ръката и го поведох. По мой знак Халеф тръгна с един факел напред, за да осветява пътя. Последваха ни и господата от каазата, Оско, Омар и двамата гостилничари. Другите трябваше да останат, защото в развалините нямаше достатъчно място.

Какво ли ставаше с мюбарека, като видя колко сигурно крачехме по пътя, за който той смяташе, че е тайна за останалите!

Щом Халеф отмести бръшляна, чух стареца да промърморва ругатня, която не можа да потисне.

— Какво? Коне? — попита коджабашията, като влязохме в мястото, използвано за обор.

Тъй като бе нощ, животните ни създаваха малко трудности. Не бяха вързани, страхуваха се от светлината и чуждите хора.

— Където има коне, трябва да има и хора, на които да принадлежат — каза Халеф. — Елате да идем там и ще ги намерим.

Тримата вързани мъже все още лежаха така, както ги бяхме оставили.

Първоначално никой нищо не каза. С помощта на Халеф развързах тримата, но само колкото да могат да размърдат краката си и да станат.