Ибарек разказваше на висок глас, че благополучно се е добрал до вещите си. Хвалеше се наляво и надясно.

Заптиетата обградиха четиримата пленници и потеглиха заедно с тях. Тълпата ги следваше, обсъждайки завършилото с успешен край приключение. Връщането по обратния път ставаше много по-шумно, отколкото настъплението.

Представителите на властта също се присъединиха към шествието. Двамата с Халеф изостанахме назад. Той ми беше дал знак.

— Сихди, все още имам половин факел — каза той. — Вярно, че е загаснал, но бих могъл да го запаля отново. Хайде да огледаме колибата на стареца!

— Да, трябва поне да се опитаме.

— Ключът още в теб ли е? Видях, че го скри, като изпразваше джобовете на негодника по време на съдебното заседание.

— Още е в мен, но не знам дали е от колибата.

— Сигурно е той. Какъв друг ключ би могъл да има старият?

Изчакахме, докато другите изчезнат, и отключихме вратата. С помощта на клечка кибрит и парче хартия отново запалихме факела и влязохме в колибата.

Както вече споменах, съборетината беше опряна в зида на развалините. Гледана отвън, изглеждаше, че има само едно-единствено помещение. Но като се озовахме вътре, установихме, че в нея има няколко наредени една зад друга стаи. Вътрешните помещения бяха част от стария дворец, а колибата хитро бе разположена на входа.

Предната стая беше почти празна. Виждаше се, че е предназначена за посрещане на гости. Като понечихме да влезем в следващата, забелязах нишки, които се кръстосваха горе, долу и в средата, напречно пред входа. Предпазливо докоснах една от тях с дръжката на камшика и веднага се чу трясък от изстрел. Размяукаха се котки, едно куче излая, закрещяха гарвани и се чуваха какви ли не още гласове.

— О, Аллах! — засмя се Халеф. — Вероятно се намираме в Ноевия ковчег. Но, сихди, предлагам да не продължаваме навътре. Нека почакаме, докато се съмне.